Шумът в музикалния бизнес

Всичко се променя. И музикалният бизнес не прави изключение. Преди е коствало месеци на музикант да запише албум, да го смеси и да го разпространи на плоча. Процесът на пресоване и тиражиране на самата плоча също е отнемал време. И когато един хитов изпълнител е пускал нов запис, то това е било очаквано от феновете, които стояли на опашка дни наред пред музикалния магазин, за да получат копие в деня, когато плочата излезе. И всяка една плоча е била част от събирана с години колекция. Именно поради факта, че е била дълго очаквана, всяка една плоча е получава заслужено внимание и е стояла със седмици на грамофона след пристигането си у дома.

Музикантите буквално са изчезвали с месеци (или години) в даден момент, за да издадат нов албум. Фенове по цял свят са чакали с нетърпение издаването му, като през това време е бил широко рекламиран от лейбъла на самия музикант или група. Едно време е било така. И в деня на излизането на този албум е било истинско събитие.

Но сега нещата са се променили. Независимо дали това ни харесва или не, неуспорим факт е, че един от елементите, който печели в днешната дигитална ера на музиката, е това колко често издаваме – било то едно единствено парче, компилация или цял албум. Повтаряемостта на това е определещя! Но откакто навлязохме в дигиталната ера, има един огромен фактор, който трябва да преодолеем, и това е шумът. Постоянно излиза толкова нова музика, че вече е невъзможно да се скрием някъде в творческа среда веднъж годишно, за да издадем нов албум, и най-вече да очакваме някой да обърне наистина внимание или по-лошо – дори да си спомни кои сме. Естествено това не важи за суперзвездите, чиито песни се въртят постоянното с цел да бъдат масово харесани. По-сигурно е да се върти постоянно, за да бъде най-накрая харесана, отколкото да се напише песен, която да отговаря на вкуса на слушателите. И накрая, след доста недоброволни слушания на тази въпросна песен ще открием, че тя дори се харесва и на самите нас – все пак тя е популярня, защото ни е била натяквана достатъчно дълго от всевъзможни места… най-вече от радиа и телевизии.

Ето и една интересна гледна точка от Илиян Илиев (йоМРУК, 50 стотинки) на тема “Защо нямаме радио и клубна култура”:

Ето защо толкова много хора от музикалната индустрия се борят. Борят се да намерят нещо наистина стойностно измежду огромното съдържание. И можем ли да разчитаме на модела на “големия хит”, който ще разтърси всичко? Едва ли! Дори и най-добрите изпълнители в бранша не могат да разчитат на това. Да се разчита на една единствена песен като масов хит е рисковано и най-вероятно би довело до проблеми. За повечето това би бил знак на закърнял творчески процес от страна на музиканта. От друга страна ако всичко, което правим, трябва да бъде винаги хит, то това най-вероятно ще има лош резултат върху способността ни да творим. И ако само си представим ситуацията, в която трябва да създаваме музика заради уговорка или в по-лошия случай – договор? Как мениджърът, агентът, издателят, адвокатът или кой ли знай още ще имат думата за това, което създаваме?!? Плюс това, моделът на „големия хит“ разчита на огромни PR кампании, които струват много пари и усилия. Разчита се на тези кампании, за да компенсират липсата на инерция и време от последното издаване на албум или песен. Смята се, че музикалната индустрия е заседнала в миналото по толкова много причини. Една от тях е със сигурност по отношение на маркетинга.

Но измежду целия този хаос би трябвало да се крие възможността. Защото ако можем да създадем начини да творим качествена музика по-често от всеки друг или създаваме друга форма на съдържание, за да ангажирате аудиторията си като блог, подкаст или нещо друго, то ние несъмнено ще се откроим. Ще привлечем повече фенове. Ще останем свързани с тях и те ще ни запомнят. Ще ни ценят за музиката и съдържанието, което споделяме с тях. И това ще е ключът към превръщането на всичко това в една нова музикална индустрия. Защото сме били последователни… и постоянни!

„Амбицията е пътят на успеха. Постоянството е превозното средство, на което пристигате“.
Бил Брадли